КРАСИВAТА ПЕСЕН НА БЕЗМЪЛВИЕТО
През 90-те години в картините на Андрей Янев странни и безтелесни ямурлуци вихрено се люлееха в мистичен ритъм на нетанцуван танц, а пищно-декоративни тъкани и черги хвърчаха с мелодията на незримата песен. В този вълшебен сюжет от цвят и движение звучеше безмълвната болка по забравеното родно. Неговите ямурлуци се оказаха неочаквано провокативна метафора, противопоставящи паметта на съвременната универсалност. С постмодерната деструкция на тялото и дрехата художникът сътвори свой отличаващ го пластичен почерк през концептуалното преосмисляне на фолклора.
Въпреки че бе овладял този нов сюжет, Андрей Янев не се поддаде на изкушението за повърхностноимитативна игра с традицията, а постепенно от края на 90-те започна да преоткрива знаците на антропоморфното.
Драматичният танц на ямурлуците бе заглушен от тежките стъпки на големи мъжки и женски тела, живописвани в подчертано тъмна тоналност. Контрастът бе впечатляващ и дори потискащ. Песента изведнъж секна, притихнаха звуците на цветовете, а с чергите бе отлетяла и идилията. Възстановеното тяло бе метафора на надеждата, но нереално земните фигури угрижено мълчаха.
Доколко художникът бе провокиран от трансцедентната среща на епохите в краткия миг на краевековната граница, е трудно да се определи, имайки предвид неговата интуитивност на творец, но някъде от тогава той все по-настойчиво се опитва да прозре метафизичния сюжет на това мълчание. Композициите, най-много до три фигури, ставаха все по-изчистени от детайли, фонът бе преднамерено безсюжетен и обобщен, а изчезналите пространствено-темпорални ориентири открояваха мисловния жест на тялото, всеприсъстващо едновременно в мига на началото и в безвремието на вечността. Впрочем този “вечен” философски диалог на човека с времето, с паметта, със себе си вълнуваше Андрей още от първите му самостоятелни творчески стъпки след завършването на Академията. Но докато тогава той по-скоро настойчиво се стремеше да забележим неговата пристрастност към “големите теми”, днес пред нас действително е една ненатрапчива, овладяна философичност. Защото отвъд познатата пластична изразност на изчистени обеми и опростен колорит има проблем, в което е смисълът на изкуството. Те са красиви в своята библейски усамотена съзерцателност тези уж познати тела, тъй като ни заставят да се вслушаме в мъдростта на мълчанието. В изкуството най-мъчно се постига именно този одухотворяващ звън на обикновеното и пределно ясното. Тук няма плоска метафорика и оголени послания, банална идеализация или псевдомодерна естетицзация. Лицата внушават психологическа вглъбеност, фигурите са застинали в мисълта по някакъв надбитиен проблем – ту питащо се взират в неизвестното над нас, понесли в мисълта си нашите грижи и болки, страхове и надежди, ту молитвено са свели клепки, прозрели истини, недостъпни за нас, греховните.