Елементарна теория на пейзажа
Не е важна работата на природата над човека, а преобразуването на тая природа от художника, като прави от нейните елементи език, за да изрази своето чувство.
Николай Райнов
Изложбата „Вода” на Андрей Янев в пловдивската галерия „Дяков” те прелъстява от пръв поглед и колкото и дълго да останеш в нея, имаш чувството, че си я разглеждал на един дъх. А в този дъх има всичко: ослепителна и в същото време успокояваща светлина, хармония, способност и желание за споделяне, сложна интелектуална игра, в която те въвличат уж непретенциозните композиции. В двойствеността на водата като тема и като техника се оглежда едновременното й открояване и вписване сред другите елементи – водата в акварелите на Андрей Янев тече в непрекъснат разговор с небето, земята, светлината. Диалогът не спира дотук: картините се вливат една в друга, пулсират между конкретното и абстрактното, между реалния морски бряг и идеалния морски пейзаж, между бляна на художника и спомена на зрителя. Тази пределна изчистеност, която те засмуква в шеметните дълбини на творбата и обсебва мислите ти, изобщо е характерна за Андрей Янев. Казват дори, че някои от посетителите на голямата му изложба „Тиха светлина” в СГХГ през есента на 2006 г. са се просълзявали от вълнение пред нея.
Има, изглежда, принципно три подхода към морския (а и към всеки друг) пейзаж: да се подчертае мощта на стихиите, в чийто образ се материализира човешкият стремеж към постоянно отместване на границите; да се представи природата като среда за човешките дейности – риболов, плуване, плажуване; да се опитоми късче природа и да се вмести в мащабите на човешкото, без да се губи смирението пред безкрая. Третият вариант е най-рискован, но и най-въздействащ; него е предпочел Андрей Янев. Всъщност човешкият поглед към необятното, вечното, трансцендентното по един или друг начин присъства в цялото му творчество. В този поглед винаги има мъдрост и никога – страх. Така е и с морето във „Вода”: спокойно, приласкано от брега, разстилащо се под също толкова успокоено небе. Човекът не присъства в тези пейзажи с тялото си, той взаимодейства с морето чрез труда си: лодки, къщи, градини. Тук брегът е границата на човешкия свят – можеш да надникнеш отвъд прибоя, сякаш през прозорец, не и да го преодолееш или забравиш; но брегът подсказва и сигурността на близкото пристанище. Може би затова в толкова много от акварелите основната линия се задава от полуокръжността на залив, разтворил обятия за прегръдка.
Пейзажът предполага съзерцание, улавяне на момента, спиране в едно-единствено състояние – в още по-голяма степен при безбурно море, безоблачно небе, безлюден плаж. Но именно в това крехко равновесие на тишината и спокойствието най-силно се усеща потенциалното движение. Ще задуха вятър. Ще долети гларус. Дете ще построи пясъчен замък. Рибарите ще излязат в морето… Всеки от пейзажите на Андрей Янев разказва някаква история. Разказите не са нито смайващи, нито дори кой знае колко оригинални; това са обикновени истории, от онези, които изграждат здравите стени на Историята. Те се преплитат и допълват, за да те въвлекат в един различен свят, по-красив и по-добър от този, който познаваш и обитаваш. Поразителното в акварелите на Андрей Янев е именно това: че чрез боите и четките художникът успява да подложи действителността на безмилостна критика, да пренареди елементите й, да я промени в желаната от него посока, без да я деформира до гротеска или да я разкрасява до сладникавост. Това претворяване е едновременно почит пред всекидневното чудо на живота и напомняне, че и най-драматичните човешки страсти са само мигове от космическата вечност.
Всеки, който е заставал лице в лице с произведение на изкуството, чиято репродукция е съзерцавал с часове, знае, че в оригинала има нещо, надхвърлящо размерите на платното, фактурата на боите и влиянието на околните шедьоври; нещо почти независещо от усещането за празник, съпровождащо влизането в музей или галерия; нещо, което зрителят вижда със сърцето си и което за удобство наричаме „аура”. Можем да търсим незабравимото в акварелите на Андрей Янев от изложбата „Вода” във философското мълчание на сюжетите, в елегантната композиция, в удачния баланс между тежест и прозирност на боите. Но и сюжетът, и композицията, и техниката са само посредници за енергията, която художникът благородно и щедро е вложил в своите картини и която за удобство можем да наречем „озарение”. Озарение, за чиято сила малката пловдивска галерия „Дяков” съвсем не е достатъчна. Но вероятно гласът на тези картини изобщо не би могъл да се побере в затворено изложбено пространство. Можем да си ги представим подредени на стативи на балчишкия бряг, по пътя за Двореца, обърнати към морето – така, че прибоят да им отговори.
Лора Шумкова