Разговор
Андрей Янев:
Най-силното чувство е да благодариш, не да искаш
Когато излезеш от Атон, разбираш, че светът е доста еднообразен, изтъкан от пиар и реклама, а не от тържество на духа и красотата, споделя художникът
Разговаря Вилиана Семерджиева
След всяко завръщане от Атон от 2005 г. насам художникът Андрей Янев ми разказва нови впечатления, за новите си творби, създадени или вдъхновени от досега с това свято място. Седмото му пътуване в Света гора бе по проекта “Атон в българската култура” на Висшето училище по застраховане и финанси с ръководител проф. Мирослав Дачев. Има и друга новина около Андрей – тази година излезе каталогът с негови творби, озаглавен “Отвъд мълчанието”, издаден с финансовата подкрепа на дирекция “Музеи, галерии и изобразителни изкуства” към Министерството на културата. В него са включени текстове на проф. д-р Аксиния Джурова, проф. Мирослав Дачев и доц. Христо Манолакев, а художникът се е опитал да илюстрира с няколко свои изречения преживяването Света гора. Изданието е благословено от Величкия епископ Сионий. Темата на каталога е от изложбата “Тиха светлина”, която бе подредена в СГХГ и в Духовната семинария. Предстои тя да бъде показана – допълнена и обновена, в Пловдивската градска художествена галерия, откриване е предвидено за 7 ноември – ден преди Архангелов ден. Андрей Янев е включван в редица международни каталози, както и в “Интернешънъл артист” като представител на балканската душевност, мислене и изразност. Възможността да контактуваш с хората чрез това, което ти идва “отнякъде” и го пренасяш върху един формат, е привилегия и благодаря, че я имам, споделя Андрей.
– Андрей, какво ново откриваш и научаваш при всяко следващо посещение в Света гора?
– Всяко пътуване е различно, а това, че пътувам с проф. Дачев, който има много информация и познания по темата, помага, за да мога да си изясня някои от материално задаваните въпроси – за храмове, устройства, исторически факти, но това няма нищо общо с личното ми общуване, усещания и пътуване във времето. Пътуването във времето на всеки човек е индивидуален процес, някои хора отиват там и излизат “празни”, както са влезли. Първото нещо, което може да се види у хората, са очите. И когато излезеш – да разбереш, че светът е сив, еднообразен, изтъкан от пиар и реклама, която всеки използва, за да постигне целите си, а не от тържество на духа и красотата. Изостря ти се мисленето до такава степен, че осъществяваш невидимите връзки на онова, което слиза чрез теб и в даден момент имаш нужда нещо да направиш, да напомниш, да припомниш…
– Много красиво го описваш, но реално това не са “пазарни” картини…
– Да, не са от онези, за които човек може да каже: това е посоката, която ще ми реши финансовите проблеми. Но когато ги рисуваш, имаш чувството, че някой се грижи да ти реши съпътстващо проблемите, за да продължиш процеса на създаване. Случката в СГХГ и Духовната семинария го потвърди. Хората стояха с часове пред картините и имаха нужда от разговори, които сякаш дълго са чакали да проведат с някого, а този човек им е липсвал. Което значи, че за нещата трябва да се говори просто (но не елементарно), на разбираем език. С прости думи хората да достигат до това, което им е необходимо – да получават частицата си духовна форма, която ще ги направи по-щастливи.
– А какво ти дават на теб тези срещи и разговори?
– Връщах се от изложбата тотално физически смачкан. Хората сякаш изчепрваха от мен количеството необходима им сила. Но тогава разбираш, че това, което си направил, е имало смисъл. Безмисленото говорене за каквото и да е носи временно удоволствие. Но общуването, задълбочените вътрешни разговори, които човек може да проведе с картината, с човека, по-дълго запазват възможността да бъде разбрано това, което съм правил и да се види, че след нас остават няколко неща – артефактът, продуктът и каквото хората може да кажат, че е имало или е нямало смисъл от нашето говорене. Това е моят лъжовен свят.
– Кое ни пречи да имаме очи, сетива за духовното?
– Болезненото его. И насърчаването на егото за успех – да покажеш колко си над другите, колко си различен и че си надмогнал нещата. Това се поставя в основата на всеки резултат – състезанието, победата, налагането на индивида над другия индивид, а не самоусъвършенстването, духовното обогатяване, издигането му на пиедестал.
– Как се “връщаш” след Света гора и след тези творби, които са “отвъд мълчанието”?
– Когато човек владее майсторлъка да се изразява, винаги може да се върне назад. И може би това е паралелното, което помага. Завършил съм стенопис и правя стенописи, витражи, монументални работи, интериорни решения – това е част от занаята ми, който съм усвоил в академията. Тези неща могат да се развият по същия начин и сигурно също носят излъчването на Атон, но аз няма как да го забележа. По-образованите хора често обичат да си правят интелектуални игри с по-необразованите, с цел да им покажат личното си превъзходство. За мен целта не е това, а хората да се докосват до моя съкровен свят. В каталога е една малка част от работите ми, за моя радост нещата ми пътуват и много намериха своя път. Срещам ги и по уеб страници и коментари. Наскоро излезе компактдиск в Шотландия – проект на шотландски и български музиканти, на който е поставена моя работа.
– Какви хора купуват картините, вдъхновени от Света гора?
– Имат желание да ги притежават хора, които са с отворени сетива. Интересно ми е да общувам с човек, който иска да притежава някоя от тези картини. Почти нищо не споделям предварително, след като разбера, че иска да я притежава, тогава започвам разговор. Защото виждам, че много преди да му говоря, той е мислил по този начин. Звънна ми човек, който притежава една от моите работи, и ми каза: наложи се всички картини, които бяха вече на стената, да преминат в другата стая.
– А как продължава животът ти след Атон, като трябва да бъдеш “в една стая” с кого ли не?
– След всяко ходене там ми е по-трудно, става ми тъжно, чувствам се глупаво, че искам да кажа страшно много неща, които са дошли “отвъд мълчанието”, а с твърде малко хора мога да говоря тук. Въпреки че всеки има нужда от това, но повечето се страхуват с какви очи ще ги погледнат – дали това няма да наруши техния бизнес план, кариерно развитие или семейно спокойствие.
– Много е модерно днес да се декорира интериорът не само в офиси, но и в жилища с витражи. Какво мислиш за тази мода?
– За да пожелае да си направи приложно изографисване, витраж или друго, значи, че човек е минал в по-висок етап и има нужда от общуване с изкуството, да се визуализира по някакъв начин. Дори в интериори, в жизнената среда, когато има присъствие на стенопис, витраж, картина, те без думи възпитават. Непрекъснато налагат вкус и отношение към изкуството, а това е по-висша степен на общуване. Днес творците не са на пиедестал, както са били, а хората, които се занимават с правене на изкуство, винаги са малко по-различни. И точно затова симбиозата между бизнеса и изкуството трябва да бъде намерена, за да помага едното на другото: с видимата страна – финансиране, и с недивидамата – продукта.
– Често се коментира за т. нар. поръчково изкуство – вид зависимост ли е, или дава известна свобода на твореца, осигурявайки му финансиране?
– Грешно е да се смята, че на един художник трябва да му създаваш трудности, за да роди качествено изкуство. Душевните терзания, общуване и пътуване във времето нямат нищо общо с липсата на финасово благополучие. Когато имаш финансови проблеми, се съсредоточаваш единствено да ги решиш и как да продадеш творбите си. Едно е да свалиш цената на качествена картина по своя воля, друго е да рисуваш некачествена картина, за да спечелиш пари.
– Усещането на изкуството някаква даденост ли е? Трябва ли “да се работи” за възпитаване на вкус?
– Задължително! Постепенно се изкачваш по стъпалата, когато ти се обяснява защо една картина, една музика или друго произведение граничи с кич например. И когато разбереш защо това е така, минаваш на следващата стъпка, това е възпитаване на вкус. Когато то липсва и ти се налага само един продукт, подсъзнателно започваш да го приемаш като истински. Всеки човек, поставен в среда да слуша постоянно музика, която никога не е предполагал, че ще му допадне, ще започне да я харесва, защото тя ще започне да го възпитава по този начин.
– Коя от работите си, вдъхновени от Атон или рисувани там, не би продал никога?
– Няма такава. Ако някой има нужда от общуване с дадена картина и ми я поиска, ще я дам. А знаеш ли какво е красивото, когато една картина те напусне?
– Кажи ми…
– Моментното страдание по липсата й и после създаването на няколко нови силни творби. Като застанеш пред една икона, най-силното чувство е да благодариш, а не да искаш. Тогава сякаш се отваря канал “отгоре” и ти се влива много повече сила. Така е и когато си отиде една картина, която е минала през теб, през сърцето ти. А има работи, от които искаш максимално бързо да се освободиш, да напуснат къщата ти, защото ти тежат. Когато след една изложба много картини се върнат вкъщи, те задушават и спираш да рисуваш, демотивираш се.
– Кога е трудно да твориш?
– Когато разбереш, че идеята е по-силна от възможностите ти. Виждаш картината как трябва да изглежда готова и осъзнаваш безсилието си да я направиш. Разбираш, че някой някъде преди теб го е сторил, че някой е избрал в този момент това да си ти. И осъзнаваш, че не можеш.
– Какво правиш в такъв момент?
– Страдаш… Но ако надделее желанието, трябва да го направиш. А пропуснеш ли “канала”, никога повече не се връщаш на тази картина. Имам десетки рисунки, скици, към които съм се връщал, опитвал съм се отново, но се получава пълно фиаско. Затова обичам работите с акварел – те се рисуват наведнъж, емоцията е в момента, на мига, усещам я и работя.