ДУХОВНИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА АНДРЕЙ ЯНЕВ
Вярното не струва пет пари, ако не носи нещо повече, освен себе си!
Гьоте
Винаги съм си задавал въпроса какво значи да представя изложба. Да обяснявам какво виждам, след като около мен всички гледат (разбира се друг е въпросът дали виждат)? Да обяснявам какво чувствам, след като едва ли някой е любопитен да се отегчава с личните ми пристрастия. Също така не бих искал да бъда нито поръчков „мариачи“ и още по-малко безмилостна Темида. Точно по тази причина винаги предпочитам да споделя какво тази странна, неординарна личност ми е дала и какво отнела. А тя ми отне недоверието от първата среща с творбите и ме дари с приятелството и прозрението за света, в който авторът ме канеше ненатрапчиво. Свят, в който започна, и продължава до ден днешен нашият безмълвен разговор.
Андрей Янев е от типа творци, който преминава през живота тихо, без фанфари и с достойнство. Той няма време за шумни пози и суетата на ежедневието е неспособна да разбие стройната морална-естетическа система на вече изградения творчески порядък вътре в него. Платната му са като фрески на фона на вечността и звучат като молитва, необезпокоявана от цветовото разточителство, защото авторът не се нуждае от допълнителни ефекти, за да бъде забелязан. Колоритът му е монохромен и подканва към размисъл за мястото ни във вечността и извън реалното време на материално ограничаващото ни ежедневие. Композициите му са подчинени на общия идеал и не принуждават погледа ни да прави синкопни подскоци в рамкираното пространство, а го съсредоточава върху единното въздействие на преживяното. Бъбривите детайли са избягнати и остава благоговейното чувство, че присъстваме на молебен. Този свой свят Андрей открива още през 1990 година (сериите „Ямурлуци“, „Легенди“, „Завръщането на Пастирите“), но по време на творческите си пребивавания в Атонската света обител той усеща, че е на прав път и получава допълнителен импулс да продължи в тази насока. Не случайно мъдрите са казвали, че ние не научаваме, а само си припомняме това, което Твореца е вградил в нас още при създаването ни. Но за да стигнем нивото на това познание, трябва да обърнем поглед отвъд суетата на ежедневието и да погледнем вътре в нас самите. Талантът на Андрей Янев му е позволил да се вгледа в себе си и да материализира виденията на своята богата душевност. Нека си припомним написаното в Храма на Аполон в Делфи – „Опознай сам себе си“. А това е и единствения начин да се допрем до Него.
Творбите на Андрей, облагородени от личните му морално-етични устои, хармонично балансирани с помощта на ефирната монохромна гама, ни освобождават от примката на моментното ни присъствие на този свят и ни въвличат в морето, в многомерното пространство на Вечността. Място на временното спокойствие и често бягство на самия автор. Ателието на неговото духовно израстване и естетично изграждане. По този начин картините му се превръщат, както би казал Хегел, в самостоятелна форма на Абсолютния дух! И точно в този момент, Андрей, съвсем несъзнателно, влиза в диалог с представителите на немската класическа естетика. В творбите си той сякаш продължава мисълта на Баумгартен, че „предметът не трябва да се отделя от красотата на познанието“, от постигнатото по пътя на себе-познанието. Без него компонентите в композицията на платното се превръщат в бездушна, моментна фотография на случайно видяното, превръщат се в мимезис на неосъзнатото! Поривът за творчество идва отвътре и търси предмет, образ или среда, за да апликира преживяното на самотния търсач на истинското си „Аз“. А това от своя страна дава смисъл на деформациите в изображението. Чрез платната си Андрей доказва, че картината може да бъде и религия на откровението – личното, на човека потънал в себе си, за да се открие и опознае. И тогава разбираш, че красотата не съществува в чист вид и сама за себе си. Тя съществува и придобива смисъл под силното въздействие на страстите, в които авторът би могъл и да се удави. А светът на Андрей ги укротява и превърща в етико-естетически постулат. Превръща ги в норма на Вярата! По тази причина е видимо, че художникът нито идеализира природата, нито й прави фотографски опис. Той я превръща в Храм, в който, както би казал Шилер, Красотата означава Свобода!
По някои, чисто формални показатели, бихме могли да говорим, че Андрей Янев е продължител на търсенията в българското изобразително изкуство от 20 години на ХХ век, примерно – Борис Георгиев. До някъде това е така, но той успява да излезе от тези, до известна степен, регионални търсения, да разшири географията им и да придаде общочовешки измерения на творческите си внушения. И ако някой се подведе по заглавия като „Ангели“, „Завръщането на пастирите“ и други подобни, че Андрей е религиозен, няма да бъде съвсем прав, защото той чрез житейската си философия и творчество успя да си извоюва правото да бъде и вярващ, и свободен! Той и творчеството му са подчинено единствено и само на морално–етичните и естетични закони и не случайно в платната той умело се отклонява от чистото съзерцание на природата и създава своя природа, природа в която заселва вечно търсещия си дух. Доброжелателно ни кани в този свой свят на временно спокойствие и често бягство, на разговор за изконните истини на нашето сътворение, за смисъла на съществуването ни, за истинското ни призвание като Човеци. И ако някой не се чувства уютно и му е чужд този ново изграден свят, не трябва да го отрича, а да отстъпи достойно мястото си на всеки, който би приел изповедта на художника като своя и би заселил търсещия си дух в него, за да се черкува и пречисти, защото това е Пътят към така желаната промяна на света, подчинил ни на мамона и егоизма.
Аз вече направих своя избор, преди да започна да пиша тези редове!
Борис Китанов – изкуствовед
Носител на наградите „Николай Райнов“ за оперативна критика, „Златен век на българската култура“ – печатът на цар Симеон, автор на 40 телевизионни документални филма за художници.
